EXOPLANETS

The Path of Icarus

Lyuben Dilov

English translation from Bulgarian by Polina Foteva

 

Translator’s note: The protagonists of the story are Alec and Nila. They are sent on an expedition from the Icarus spacecraft.

Did we discover the planet in the ecosphere of the invisible sun? We did. We calculated that it exists, then found it. Is there anything unusual here? Planets around such suns that emit energy only at the infrared region of the spectrum are supposed to be invisible for human eyes, this is a well-known truth, even though we came across it for the first time. But the equipment registered the planet and estimated its orbit, and mass, and... everything1, but I erased it just now. Icarus should not know where this planet is, that's why!  Am I wrong, tell me? Did we fly over the planet? We did. And we did radio probes, and visual monitoring with infrared locator, and... nothing. Empty and flat as a ball. Then we crossed the stream of the radio direction finder (RDF). During the second loop. Wait, wait, it was you who discovered that?

'I told you Alec, this is just an ordinary RDF. Let's land anyway!' 

[…]

Then, I joked, 'my darling, these might be warning signals that we should not land'. But you insisted...

[…]

You heard it, of course, I still remember your face, which expressed exultation. It said, this damn voice said (it still sounds in my head): 

'Friends, you can land. Your safety is guaranteed. As is your setting off.' 

That's what it said, right? It said that in our language. And repeated it. And added as if giving commands: 

'Land! We are waiting for you!' 

But we were looking around as if we were crazy, because the voice sounded in the pilot cabin itself, while there was no one there except for us and the four psycho-robots. Then I screamed sharply: 'Who are you?'

But he laughed with a robot voice, 'I'm the one you are searching for. Come on, land fearlessly! You are conquerors of space, aren't you?'

[...]

An ideal place, smoother than a spaceport, only the atmosphere is absent and it's dark. ‘Nila, we should not land, we don't have this right, be sensible.’ But you called me a coward.

[…] 

I pulled the infrared viewfinder in front of my eyes, but within my range of vision, I could see nothing except for flat as concrete black surface, without even one crack. Tobi was stepping precariously, like a small animal, who felt danger. I thought he would turn back anytime and cuddle in my legs cowardly. But he is a robot and could not be blamed for cowardice. I was just about to command to go back, I heard THE VOICE again. It was as if he was hanging on my helmet, that devil. 

'Don't be afraid, Alec, your safety is guaranteed!'

I lifted my head and it was still the same – nothing but darkness. What an extraordinary story, one could not even see stars in that sky. But then, out of the blue it became bright. 

[…]

Tobi and I were in a spherical premise with golden yellow walls, as if lit by the sun, in a perfectly empty room. How we got there, even Tobi could not say. We had not felt anything, it just became bright around us, it was utterly sudden, utterly unexpected, and we found ourselves surrounded by a dome…

 

Lyuben Dilov, The Path of Icarus, Hristo G. Danov, 1984.

 

Lyuben Dilov was a writer, translator and journalist. Born in 1927, he spent most of his childhood in Germany but after World War II he returned to Bulgaria. He laid the foundations of Bulgarian Science Fiction and his books have been translated into more than 30 languages. For the novel 'The Path of Icarus' Dilov was awarded the European Science Fiction Award in 1976. His novels entangle fiction with philosophy and the psychological drama of the characters. This is also noticeably in 'The Path of Icarus', where the emotions and thoughts of the characters are more important than their adventures in space.

 

Пътят на Икар

Любен Дилов

Original text in Bulgarian

 

Главни действащи лица са Елек и Нила. Те са изпратени на експедиция от космическата станция “Икар”.

 

Открихме ли планета в екосферата на невидимото слънце? Открихме. Изчислихме съществуването й, а после я и намерихме. Какво необикновено има тука? Планетите около тия слънца, които излъчват енергията си само в инфрачервения край на спектъра, трябва да са невидими за очите ни, това е азбучна истина, макар и ние с теб, за пръв път да се сблъсквахме с нея. А уредите я регистрираха и орбитата й установиха, и масата, и… всичко, само че аз сега го заличих. Икар не бива да знае къде се намира тая планета, затова! Не съм ли прав, кажи? Облетяхме ли планетата? Облетяхме я. И радиосонди, и визуални наблюдения с инфрачервения локатор, и… нищо! Празна и гладка като гумена топка за игра. А после пресякохме лъча на пеленгатора. При втората обиколка. Чакай, чакай, та нали ти го откри? Нали ти каза: Алек, това е най-обикновен радиопеленгатор. Да се спуснем все пак! А аз се пошегувах: Мила моя, това може да са и сигнали, че не бива да се спускаме. Но ти настояваше: Никакви сигнали не са, ето виж електронния аналог! Елементарна повторяемост на елементарен радиосигнал за пеленгиране, най-обикновен радиомаяк, който е открит на Земята още от времето на първите самолети. Никакъв друг смисъл не може да се дешифрира. А аз исках да бъда спокоен и казах…“

Чу го, разбира се, та аз още помня лицето ти, върху което беше се вкаменило твоето ликуване! Той каза, тоя проклет глас — още ми звучи в ушите: «Другари, можете да кацнете. Безопасността ви е гарантирана. Както и обратното излитане.» Нали това каза? На нашия език го каза. И го повтори. И добави направо, сякаш ни заповядваше: «Кацнете, чакаме ви!» А ние се оглеждахме като луди, защото гласът ехтеше в самата пилотска кабина, но нямаше никой освен нас и четирите психоробота. Тогава аз се провикнах просташки: «Кой си ти, бе?» А той се засмя с глас на робот: «Аз съм този, когото търсите. Хайде, кацайте смело! Нали сте покорители на Космоса?»

[…]

Нила, не бива да кацаме, нямаме това право, бъди разумна! А ти ме нарече страхливец 

[…]

Спуснах и инфрачервения визьор пред очите си, но докъдето стигаше обхватът му, не се виждаше нищо друго, освен гладка като асфалт черна повърхност, без нито една поричка по кея. Тоби едва-едва пристъпваше, като животинче, надушило пред себе си опасност. Имах чувството, че всеки миг ще се обърне и уплашено ще се свре в краката ми. А него поне не можеш да обвиниш в страхливост. И тъкмо се готвех да му дам заповед за връщане, ГЛАСЪТ пак се обади. Сякаш висеше над шлема ми, дяволът! «Не се страхувай, Алек, безопасността ви е осигурена!» Вдигнах глава — пак същата непрогледност. Чудна история, дори звезди не се виждаха на това небе! А после… изведнъж стана светло

[…] 

И ние с Тоби се намирахме в някакво кълбовидно помещение със златистожълти, сякаш огрени от слънце стени, в някаква съвършено празна стая. Как се бяхме озовали в нея и Тоби не може да ти каже, не само аз. Изобщо нищо не усетихме, просто стана светло около нас, съвсем внезапно, съвсем неочаквано, и ние се видяхме обградени от някакъв купол с десетина крачки диаметър.

 

Любен Дилов, Пътят на Икар, Христо Г. Данов, 1984.